(c)2011

За кожата на едно ченге

   Книги ► Научна литература ► История ► история на България ► 
За кожата на едно ченге
актуално

Aвтор: Божидар Димитров
Издателство: Уникарт
Година: 2015
ISBN: 9789542953395
Корица: мека
Страници: 288
Цена: 14.99 лв.  11.54 лв. (Отстъпка -23%)

Добави в количка
 
Тегло: 0.350 кг.

Популярен историк, с широки интереси в полето на историята, политически ангажиран и активен, противоречив, обругаван от едни и възхваляван от други, Божидар Димитров отново ни провокира – този път, като публикува досието си на сътрудник на Държавна сигурност.
Автобиографичният разказ, предхождащ документите, налага тезата: "Аз не бях доносник, а разузнавач. Работих за интересите на България”.

ОТКЪС:

Някъде в началото на 1970 г. едно ново поколение млади историци, тогава асистенти и доценти, бе взело и досега по неизвестен за мен начин властта, вероятно с помощта на Людмила Живкова, в ИФ на СУ. Тогава бяха Ал. Фол, В. Гюзелев, Н. Генчев, А. Пантев, М. Лалков и др. Те четяха лекции и водеха упражненията. Бяха учени в истинския смисъл на думата с по 2-3 западни езика, старогръцки и латински, искрено запалени от мисията си да подготвят качествени историци за България. Бяха изключително смели в критиките на системата и въздействието й върху историографията (негативните страни, разбира се). Основните уроци, които получихме и които са в основите на науката „история” в цивилизования свят, бяха: Историята се прави по документи – писмени и археологически. „Има документ – има история”. Историята не се изсмуква от пръстите – както става в някои „историографии” (Македония, Румъния). Тя е нещо, което се е случило и винаги за случилото се са останали някакви документи. Разбира се, документите не бива само да се преразказват. Документите са писани от хора. Те имат определено интелектуално ниво, верска и национална определеност, персонални обвръзки с властимащите, а това определено оказва влияние върху изложението на текста в документа. Затова документите трябва да се подложат на т.нар. историографски анализ и синтез и при всички случаи да се сравнят със съдържанието на други документи, описващи същите събития. Преподавателите ни внушаваха, че българската научна историография е закъсняла с появата си на сцената на науката и всъщност началото й е едва от 20-те години на ХХ век. Тя все още не е издирвала всички оцелели документи за българската история (и писмени, и археологически) и това е задача пред бъдещите поколения историци, т.е. преди всичко пред моето поколение. Внушенията, които смятам и днес за правилни и валидни, бяха: Няма нищо лошо да се преанализират и вече откритите документи (при анализа им от откривателите професорите Златарски, Ников, Мутафчиев, Филов, Миятев, Данов, Дуйчев са били допуснати много грешки), но истински големи резултати могат да бъдат постигнати само при откриването на нови източници или „извори”, както се наричат на професионален език. Това ме възпламени да се насоча точно в това направление, т.е. да стана „изворовед”. Има такова направление в историографията, както има „архивист”, „археолог”, „епиграф”, „нумизмат”, „изкуствовед”. Е, аз реших да ставам „изворовед”. Предварвайки събитията, с известна нескромност казвам, че станах. Открих в кариерата си много нови „извори”, които решиха десетилетни спорове в науката и осветиха много бели петна в историята ни. Но за това по-късно.

***

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Паралелно моите професори, изглежда, са убедили не само нас, но и покровителстващата ги Людмила Живкова, също тяхна ученичка, че издирването на нови извори за българската история е приоритетна задача за историографията ни, че основната им маса е в чужбина и затова би било полезно в тази дейност да се включи Българското разузнаване, така както е било преди 9.ІХ.1944 г. Както научавам едва в наши дни, през 1973 г. е създаден т.нар. ХІV отдел в Първо главно управление. Под това се крие днешната Национална разузнавателна служба, или по-простичко казано, Българското външно разузнаване. Основна и единствена задача – издирване на нови документи за българската история. Не знам на коя дата е създаден отделът, но на 23.ХІІ.1973 г. в апартамента ми рано-рано цъфна офицер от службата, който ми предложи да се включа като секретен сътрудник, т.е. бил съм един от първите вербувани. Има си хас – от документите по проучването си личат хвалби, от които и сега ми се червят ушите. Не било имало такъв студент в последните 10-15 години, с десетина научни публикации още като студент и т.н. Най-куриозна е оценката ми като мъж, не съм бил гонел жени, но не съм отказвал на никоя, която ми се предложи. Това е вярно, но само защото нямаше нужда да ги гоня – те сами идваха при мен. (…)

Тук трябва да обясня защо посрещнах спокойно предложението на Българското разузнаване да издирвам извори за историята на България, ставайки част от него. Защото вече знаех, пак от моите преподаватели, че историята освен наука, носеща познание за миналото, задоволяваща естественото човешко любопитство, е и аргумент за права. Аргумент за права на всяка държава и на всеки народ върху определени спорни територии и определено население. На много историци, включително и на мен, тази функция на историята не ми харесва, но това са жестоките реалности на света, откакто съществува. Най-старият пример, за който се сещам, е от 1205 г., когато кръстоносците обясняват на цар Калоян, че са завладели Византия, защото са потомци на древните троянци на Еней и са дошли да си върнат отнетите от гърците земи. А най-пресният е анексията на Крим. Русия доказваше чрез историята, че полуостровът е бил винаги част от Русия и предаден от Хрушчов на Украйна едва през 1954 г. Както и че населението му е преобладаващо руско. (…)

Българските историци са били в най-трудната ситуация от всички други балкански историци. Историята се изяснява по документи. Гърция, Сърбия и Румъния са запазили значителни свои архиви и поради факта, че румънските княжества запазват аристокрация и църква, Гърция – Вселенската патриаршия и светски архиви във венецианските владения (Родос, Крит, Пелопонес и т. н.), Сърбия – Печката патриаршия, ние не запазваме нищо след турското завоевание. Унищожени са както царските, така и аристократичните архиви и библиотеки. Унищожени са без остатък и архивите на Българската патриаршия, митрополитските центрове, библиотеките и архивите на всички църкви и манастири. Нищо не е оцеляло от архивното ни богатство през Средните векове. (…)

От само себе си се разбира, че изострените отношения между балканските държави прави невъзможна работата по издирване на документи за историята на своята страна по „нормален” път – чрез съответните легални институции. Пречи им се по всички законни и незаконни начини. Лошото е, че дори в далечни чужди архиви пак или се пречи, или се стараят да обменят информацията и документите, които ще проучи срещу информация и документи, които интересуват съответната държава. Особено по време на Студената война. Постигането на споразумение за взаимен достъп до архивите на две страни се смяташе за голям успех. При това мястото на държавите от двете страни на желязната завеса нямаше никакво значение. Питайте който и да е по-възрастен български историк и той ще ви каже, че в архивите на Москва (особено на Москва), Белград и Букурещ се работеше по-трудно, отколкото във Виена, Париж или Лондон. Това налага от най-ранни времена (от края на ХVІІІ век, ако трябва да бъдем точни) във всички европейски страни събирането на исторически документи да стане една от дейностите на съответните разузнавания. Разбира се, трябва да правим разлика между разузнаванията на Великите сили, които са световни империи, и малките национални държави. Великобритания, Франция, Германия, Русия, които са проснати на две–три, че и на повече континенти, събират паметници от всички световни цивилизации и народи. Бритиш музеум, Ермитажът, Лувърът, Пергамон не са национални исторически музеи съответно на Англия, Русия, Франция и Германия, а музеи на световната цивилизация. Малките национални държави държат само на своята история – амбициите и парите им не стигат за повече.

Какви са преимуществата на разузнаването пред легитимните научни институции. Първо, ако има споразумения за работа в съответните архиви, може да изпраща учени за по-дълго време, отколкото научните институти с мижавите им бюджети. И съответно с повече пари за заснемане на документи, установяване на дружески контакти с местни архивни работници. А там, където достъпът е забранен - чрез вербуване на чужди учени, които имат достъп до съответния архив. И т.н. и т.н.

Българските земи са били обект на чужди разузнавания в това направление и до Освобождението, и след това. Включително и в наши дни. Редица руски учени разузнавачи – акад. Тепляков, проф. Григорович, Селисчев, Суханов, са пообрали България от ръкописи, епиграфски паметници, релефи, монети … Руски, германски и френски консули са правили разкопки дори след Освобождението, изнасяйки ценности за Лувъра, Ермитажа и Пергамон.

Понякога се получават забавни фалове. Малко преди Освобождението в Източна Македония (Серско–Неврокопско) е изпратен сръбският историк–разузнавач Стефан Веркович. Той трябва да открие фолклорни свидетелства за сръбския характер на населението в този край. Открива и записва много народни песни, но те свидетелстват единствено за българския характер на населението на Македония. Затова ги издава със заглавие „Народне песме македонских бугара” (Народни песни на македонските българи). Скопските „историчари” вият днес, щом стане дума за тази книга, и разправят, че Веркович е превербуван от българското разузнаване. Как да стане тази работа, след като още Българската държава не е ясна. Такава логична връзка е извън слабите интелектуални възможности на скопските „историчари”.

Разузнавателните подвизи на Веркович не свършват с този сборник. На група български интелигенти от Неврокоп начело с учителя Гологанов им харесва, че Веркович плаща за всяка песен със златна лира (сръбското разузнаване му е дало доста пари,) и затова почват да съчиняват огромен славянски епос, започващ от най-древни, та до наши дни. Епосът е между другото десет пъти по-голям от „Илиадата” и „Одисеята”, взети заедно. Били записвали тези песни сред помаците в Западните Родопи. Първият том от този епос под заглавие „Веда Словена” е издаден незабавно и в европейския научен свят избухва яростна дискусия може ли всичко това да е вярно. Надделява мнението, че това е фалшификат. След Освободителната война Гологанов се преселва в София, започва държавна работа и си признава, че е измислил с колегите си тези песни не толкова да приберат златото на Веркович, колкото по патриотични подбуди. Въпреки това дискусията продължава – има учени, които периодично заявяват, че „Веда Словена” е истинска, а Орденът на българските тамплиери я издаде в супер луксозен том през есента на 2014 г. (…)

***

Най-големият успех на българското историческо разузнаване в периода между двете световни войни безусловно е прибирането в София на архива на Османската империя. Да, голяма част от него е у нас. През 1926 г. правителството на Кемал Ататюрк, който не иска да има нищо общо с Османската империя, го продава на търговец на стара хартия, който на свой ред го продава на представител на хартиената фабрика в Княжеството. Представителят е всъщност офицер от българското разузнаване. И тогавашният архив се озовава в София в Националната библиотека „Кирил и Методий” – Ориенталски отдел.

През 1974 г. новоизлюпеният шпионин Кардам (бях избрал името на този, според мен, незаслужено недооценен български владетел стабилизирал България след епохата на честите преврати между 759–777 г. и отблъснал поредната византийска агресия) замина за Париж в състава на екипа, осъществил първата изложба на тракийското злато в чужбина. Моята задача бе да пиша материали за френските медии за различни аспекти на древнотракийската история и култура. Неподписани, те се оставяха на пресконференциите на една маса, заедно със снимки. Журналистите ги вземаха, леко ги преработваха (по-мързеливите и това не правеха) и ги публикуваха от свое име в изданията, където работеха. Големите „акули”, като „Монд” и „Фигаро”, имаха за сътрудници известни френски историци – професори, доктори. Те също не се свеняха да подписват статиите ни, нещо нормално, никой не се е интересувал от траките. След 5-6 години в капитален труд за тракийското изкуство наш професор бе цитирал статията на такъв френски професор в „Монд” като признат капацитет. Откъде да знае горкият, че е ставало дума за мои писания и че е цитирал глупостите на един незавършил още студент. Е, не бяха съвсем глупости …

***

При тази първа мисия допуснах тежко престъпление от гледна точка на тогавашните закони, защитаващи комунистическата държава и комунистическата идея. Не се шегувам, и това личи от документите по досието ми, които прилагам в приложението.

Всичко стана така. В един чудесен ден „махах гащи” по „Сен Мишел” и насреща ми проф. Иван Маразов, и той бе член на екипа, правещ изложбата. В ръцете си Маразов стискаше огромна торба с книги. Знаех, че няма пари за толкова книги, и го попитах къде се е сдобил с това богатство, а той каза, че на един остров на Сена, точно насреща има книжарница, където, ако посетителят покаже паспорт от източноевропейска страна, получава желаните книги за жълти стотинки. Вероятно някоя франкофонска фондация, знаейки, че хората от Източна Европа могат да обменят извън командировката само по 30 долара (беше така), е продавала така книгите. Аз си купих 4-5 научни издания и събраните съчинения на Александър Солженицин, между които прочутия му „Архипелаг Гулаг”, „Август - 1914”, „Деветият кръг на ада” и т.н.

В България като верен съюзник на СССР Солженицин също бе идеологически осъден, но няколко писатели, начело с Валери Петров, отказаха да порицаят руския писател под предлог, че не са чели книгите му. По различни пътища те идваха в България и много хора ги бяха чели. Аз също раздадох книгите на приятели – интелектуалци, от които честно си спомням само името на известния режисьор Димитър Гочев, работил повече в Германия и там починал преди две години. Политическата милиция водеше безмилостна борба с книгите на Солженицин. Четенето и разпространяването му се смяташе за сериозна „идеологическа диверсия” и се наказваше със затвор. Журналистка от в-к „Глас” ме убеждаваше, че по същото време неин близък бил осъден на пет години затвор за четене и разпространение на Солженицин.

Аз също бях „засечен” и задържан, макар и за часове. Една състудентка, с която бяхме нещо като приятели и на която бях дал един от томовете, се оказа, че е секретен сътрудник на политическата полиция от съответния отдел на ІІ главно – „Борба с идеологическата диверсия”. Дамата ме предала светкавично, пишейки съответния донос. Не можех да се оправдавам, че не съм знаел кой е Солженицин, тъй като дамата предала и инструктажа ми – ако я хванат с тази книга, да казва, че седнала на една пейка в парка и книгата е била на пейката, някой я е забравил.

В службата поискаха имената на лицата, на които съм дал книгите. Както личи от документите, които публикувам, отказал съм да предам приятелите си, държал съм се нагло и дори съм ги обвинявал, че не ме защитават от политическата полиция. Естествено, изхвърлиха ме от разузнаването като „мръсно коте”, каквото и си бях от тогавашната идеологическа гледна точка.

За такъв епизод в биографията си много от съвременните демократи биха дали мило и драго. Никога не съм се възползвал от този „антикомунистически героизъм” в кариерата си след 10.ХІ. 1989 г. Смятам, че едно понятие „офицерска чест” или „честта на разузнавача” съществува в световната история и тази чест не се състои само в кортика, който можеш да преотстъпиш на всяко телевизионно лайно, колкото и пари да има и може да ти ги даде.

Бил съм разузнавач и ще си остана такъв до края на живота си. Вярна е поговорката, че „бивш негър и бивше ченге” няма. Виж „бивш комунист” има, и то много.

***

След няколко месеца бях вербуван отново от водещия „офицер” (професор). Изглежда, е използвал всичките си връзки, чар, обаяние и умение да убеждава, че е много глупаво да загубим един ценен потенциален агент заради една книжка. Млад съм бил, заблудил съм се, разбрал съм грешката си, вече няма да правя така и т.н. Да, бе … Този път за конспиративно име избрах „Тервел” - друг недооценен български владетел, смятан за „спасител на Европа” до ХVІІІ век и канонизиран за първи български светец – възрожденските църкви са пълни с образите му под името „Свети крал Тривелий во иночестве Теоктист”. А за имената. В дейността си съм избирал само две имена – „Кардам” и „Тервел”. Някои съобщения обаче са подписани с имената „Богдан”, „Телериг” и др. Те са поставяни от неизвестни на мен функционери, по и днес неизвестни за мен причини. Богдан е друг вариант на името ми Божидар, а Телериг е в духа на „традицията” да избирам за конспиративно име имената на български канове. Този, който ги е избирал, е искал да подскаже, че става дума за мен, но на корицата на досието ми има само две имена – Кардам и Тервел. Основно Тервел, това име е изведено с големи букви. От документи, публикувани от Комисията по досиетата, за ХІV отдел става ясно, че съм подготвян като единствен агент (на първо време), който трябва да осъществи една от двете най-важни операции на отдела: „Цитаделата” и „Островът”. „Островът” е Ватиканът, а „Цитаделата” – Зографският манастир . Дори в професионалните среди, да не говорим за населението, интересуващо се от история, съществува представата, че Ватиканът и Атонските манастири са препълнени с документи за българската история, които могат да разкрият всички неясни или напълно бели петна в миналото ни. Това не е вярно, за съжаление. Документалната база във Ватиканските архиви (както и в Москва) е претърпяла тежки загуби при определени политически събития. За Ватикана това са н.тар. „Сакко ди Рома” в 1576 г., когато превзелите града германски войски три месеца се топлили с папки от архивите и нашествието на Наполеон в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. При боен лозунг на френските революционери „Смърт на кралете и папите” можем да си представим какво е ставало с натрупаното дотогава архивно богатство. За московските архиви унищожителни са се оказали полските походи до ХVІІ век и отново Наполеоновият поход през 1812 г., когато Москва е изгоряла. И все пак във Ватикана има доста документи за историята ни главно за ХVІІ и ХІХ век, когато в първия случай Ватиканът успява да създаде католически структури в българските земи в Чипровско, Никополско, Пловдивско, а във втория да сключи известната уния с част от българските православни християни в 1859 г. Тук е необходимо да се отбележи, че документи от времената на Средновековните български държави има малко (само от времето на цар Борис І (852 – 889) и цар Калоян (1197 – 1207)) и те са известни по преписи. Оригиналните документи, изглежда, са изгорени в 1576 г., но тъй като кореспонденцията на папите се е смятала за образец на канонично право, те са били преписвани в крайримските манастири и по тях възстановени за Секретния архив на Ватикана през ХІХ век.

***

От водещия офицер – професор (аз така го наричах и той не се сърдеше) разбрах, че с Ватикана е постигнато следното споразумение: Тя ще приеме един млад български учен, за да учи гръцка и латинска палеография и дипломатика в Школата по палеография и дипломатика към Секретния архив на Ватикана. Ще му бъде осигурен достъп до Секретния архив и Апостолическата библиотека, както и до архивите на католически ордени, работили в нашите земи. Това са архивите на Францисканците, Асомпционистите на Конгрегацията за истинската вяра и т.н. Имали са две изисквания: младият учен да бъде религиозен и да не е ченге. От страна на службата към мене имаше само едно изискване – да издирвам документи за българската история от всички времена и епохи. По първия въпрос смятах, че нямаше да има проблем – знаех Светото евангелие наизуст (всъщност те са четири), а и историята на църквата и Папството в частност. И ето как щях да „изгоря” по този въпрос още в първите си минути във Ватикана. Издаваха ми карта за достъп и освен обичайните въпроси: Име, фамилия, рождено селище, имаше и въпрос „епархия”. Един вярващ християнин не може да не знае от коя епархия е, а също дори да се замисли. Вероятно за четвърт от секундата (защото не се и замислих) в главата ми са минали следните разсъждения: „Созопол е бил епархия, но през Средните векове Бургас е областният град, но не е епархия. На Йордановден кръста в морето го хвърляше Сливенският владика”. Гордо заявих „Сливен” и дори го написах на листче, за да го напише правилно чиновникът, издаващ картата. За второто „да не е ченге”, предполагам, че самата Ватикана не се е надявала на такова нещо.

Имаше още едно условие. Тъй като в характеристиката за мен, предоставена на Ватикана, пишеше, че съм учил класически гръцки език, а в Школата по палеография учили средновековна гръцка палеография, трябвало да мина подготвителен курс в Париж в гръцката секция на Института за изследвания и история на текстове. Секцията била под контрола на Ватикана чрез шефа й Пер Парамел – йезуит. Та заминах първо за Париж за въпросния осеммесечен курс, като четири месеца ми плащаше България, а четири месеца йезуитите. България ми плащаше стипендия, която ми стигаше за първите десетина дни, после, образно казано, гладувах. Спаси ме не от гладна смърт, а поне от значимо отслабване една българска студентка в Сорбоната. Казваше се Милиана, сестра й бе женена за пилот на „Конкорд”, имаше пари и ме хранеше от време на време. Направих й няколко сухи тренировки за бъдещата си дейност. Взех за родината от едно знатно парижко семейство част от архива на Александър Екзарх (виден български възрожденец) и направих няколко малки открития в Парижката национална библиотека – главно сведения на френски дипломати, разузнавачи и учени, посетили българските земи през ХVІІ – ХІХ век.

***

И така, в късната есен на 1976 г. вече бях във Ватикана. Шефът на школата и вицепрефект на Апостолическата библиотека монсеньор Жозе Рунскар ми даде протоколен обяд. Школата бе елитна – с 20–25 курсисти, млади учени от цял свят, и после той ми разправяше, че този обяд било най-тежкото нещо в живота му. Руискар обичаше да си пийва ракия. За него обяд без ракия било като за пушач кафе без цигара. Впрочем той бе и пушач – пушеше едни отвратителни пурети. Син на белгийски селяни, картофопроизводители с осем деца, често заспивали гладни и майка му им правела попара с разредена картофена ракия. Чувал съм, че в гладни години това се е правело и у нас, само че с вино. Католическата църква още в първоначалното училище забелязала, че детето е много умно и го поела със стипендии – католическа гимназия, после университет и го превърнала в най-добрия специалист по палеография в света – беше "доктор хонорис кауза” на седем големи университета в света.

Та седнахме един срещу друг в любимото му ресторантче до стените на Ватикана близо до порта „Анжелика”. Погледна ме с омраза и отвращение. После ми обясни, че най-страдал при обеди с курсисти от Източна Европа – поляци, чехи, словаци, унгарци, западноукраинци. „Инструктират ги да не пият, за да не ги снимат в компрометиращи снимки и така да ги вербуват ватиканските тайни служби”, каза ми по-късно той. За мен не се и съмнявал, че ще откажа да пия дори един аператив. Славата на България по това време бе като най-ортодоксалната комунистическа страна. Все пак с плах глас попита: „Една грапичка (грапа – ракия на ит.) за аперитивче?" Аз нехайно казах: ”Да, разбира се.” Той подскочи и попита знам ли какво е грапа. Казах му, че знам и че ние й викаме ракия. Той бе полиглот, знаеше и албански и каза: ”Да, и албанците й казват така.” Бързо повика келнерката – младо засмяно момиче, и й поръча две грапи. Донесоха ни две чаши с по 33 грама (това означаваше там една грапа) и аз отместих чашата. Руискар помисли, че все пак не съм знаел какво е грапа и отказвам да пия. Попита с пресъхнал глас какво става. Казах му: „Монсеньор, идвам от комунистическа страна. Тези страни имат силни секретни служби и те ще научат, че нарушавам един суров закон на моята страна и ще ме изпратят в лагер, като се върна.” Руискар попита с още по-пресъхнал глас, какъв е този закон. Казах му, че не може да се пие по-малко от сто грама ракия. Руискар подскочи от радост и заяви, че това е прекрасен закон, че комунизмът е прекрасен обществен строй и още утре ще се запише в Италианската комунистическа партия. Казах му да не бърза, защото в ИКП на власт са еврокомунистите, а те май не пият. Руискар извика момичето, тя ни доля чашите до сто грама и като си тръгна, й казах: „Я остави бутилката на масата, няма да те разкарваме напред-назад през пет минути!” Това смаза Руискар, като изпихме бутилката (тя беше еднолитрова), той реши да играе вабанк. Каза ми: „Казвай защо си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш. Учил си я в палеографския курс на проф. Иван Дуйчев към Народната библиотека.” Това бе вярно – проф. Дуйчев ме бе издънил, без да иска. Проф. Иван Дуйчев бе последният българин, работил и учил във Ватикана през 30-те години на ХХ век, смяташе се за доверен човек на Ватикана и като го питали за мен, казал: „Добро момче, знае историята и учи палеография при мен.” Реших и аз да играя с открити карти. Казах му: „Тук съм да търся нови документи за българската история. Скоро ще празнуваме 1300-годишнината на държавата ни, а не си знаем историята, защото архивите ни са унищожени от турците в края на ХІV век. Задачата ми е възложена от българското правителство (без да уточнявам връзката си с ДС), което ми е осигурило достатъчно средства за заснемане на евентуални новооткрити документи.” Руискар не обичаше мюсюлманството и ми влезе в положението, като заяви, че ще ми съдействува със силата на позицията си. А той, макар и само вицепрефект на Апостолическата библиотека, бе реалният й ръководител, а също и на Секретния архив. Искам да напиша нещо повече за този човек. Обяви, че тъй като съм учил класически гръцки, всеки ден по обяд ще идвам на частни безплатни уроци в апартамента му във Ватикана. Изстинах, защото не ми се учеше допълнително – с проблема „класически – средновековен гръцки” се бях справил в Париж. Когато отидох за първи път, видях на масата не книжки, а голяма прясна салата, две огромни димящи пържоли и бутилка изстудена грапа. Разбрах, че урок няма да има, нито днес, нито никога – човекът просто си търсеше събутилник – във Ватикана никой не пиел ракия, само уиски и водка. Това хапване и пийване бе всеки божи ден, когато не бе зает с някакви официални срещи, и да е жив и здрав черният ми дроб. Имаше добър „тренинг” горкият ми черен дроб от кръжоците на проф. Николай Генчев и теренните експедиции на проф. Александър Фол, и издържа. То и хапката си беше солидна. Тези разговори по време на въпросните обеди бяха важни, защото запознавах монсеньора с нашите историко-политически проблеми с околните на България държави и главно с Македонския въпрос. Стана искрен наш приятел и работеше за нашата кауза.

Още в началото стана нещо, след което и да имаше някакви съмнение в нашата правота по Македонския въпрос, случаят го убеди, че винаги сме прави. А случаят бе такъв. Поискаха ми от София да заснема Асеманиевото евангелие (най-стария български глаголически ръкопис), за да го издадем луксозно в София, като прибавим към издателя „Българска академия на науката” и „Ватиканска апостолическа библиотека”. Руискар се съгласи, аз го заснех и изпратих в София диапозитивите. Изведнъж Руискар ми се обади и заяви, че югославският посланик протестирал, че Ватиканът си дава името, за да легитимира една кражба на македонската история – евангелието било написано на македонски, а не на български език. Руискар не бе славист и не знаеше кой е прав. Предложих му да покани от името на Ватиканската апостолическа библиотека за сметка на България всички водещи слависти в Европа и света – от центровете в Милано, Рим, Неапол, Виена, Залцбург, Париж, Москва, Белград и София на тема: „Езикът на Асеманиевото евангелие”. И ако някой славист каже, че Асеманиевото евангелие е на македонски език, то ще го издадем като такова. „А ти ще получиш от мен кашон българска ракия” – казах му накрая. Руискар позвъни на посочените от мен италиански слависти (решил да ни спести парите за симпозиума) и ми се оплака, че когато питал може ли Асеманиевото евангелие да е на македонски език, в Милано и Неапол дискретно го напсували, само в Рим му казали (славистът проф. Грачоти) да пие една студена вода, защото явно е слънчасал. Руискар умееше да бъде отмъстителен, обадил се на югославския посланик и му казал, че ще прави симпозиум – да му даде имената на учени от Белград, които ще участват. Онзи му казал, че след седмица ще се обади. Аз се хванах на втори бас, че посланикът няма да се обади и след месец. Спечелих баса и оттогава по нашенските исторически въпроси ми имаше пълно доверие.

Асеманиевото евангелие излезе както го бяхме замислили - с имената на двете институции, като Ватиканът подпечата с името си българската му принадлежност. Доколкото знам, това се смяташе за един от големите успехи на културно–историческото ни разузнаване.

***

Как заснемахме документите и къде ги предавахме? Заснемаше ги фотографската служба на Ватиканската апостолическа библиотека. Имаше ценоразпис, валиден за всички учени – за кадър от микрофилм 35 мм – 0, 50 цента, за диапозитив 13 х 18 см – 34 долара. Гледах да не прекалявам, дори се опитах да се пазаря за Асеманиевото евангелие – все пак голяма поръчка 316 диапозитива по 34 долара се получаваше сума над 10,000 долара. Отговорът бе „не” – фотографите, членували в италиански комунистически профсъюз, били на процент от поръчките и щели да обявят стачка. Не можех да спестя пари на българската хазна, но по това време тя имаше много долари от продажби на оръжие (2 млрд. долара), от петролни деривати още 2 милиарда, вероятно нещо падаше и от наркотиците, цигарите и други стоки от първо направление, както се казваше тогава.

Предавахме документите на Главно управление на архивите – сега Държавна агенция „Архиви”. Това бе легалното прикритие на дейността й. Имахме право да си ги публикуваме, като всеки сам си уреждаше издателство. Към 1986 г. бях публикувал 7 монографни книги и над 100 студии. С една от тях станах доктор (тогава кандидат на науките), а с другите старши научен сътрудник II степен (днес доцент) през тази 1986 година. Разбира се, имаше много заснети документи, които не влизаха в обсега на научните ми интереси и веднъж донесъл ги, смятах, че някой колега ще се занимава с тях. Преди 3-4 години днешният директор на Института по национална история на БАН проф. Илия Тодев публикува „Дневникът на Пер Галабер” – шеф на папската мисия в Ориента през 1859–1886 г., т.е. периода на унията. В предговора проф. Тодев пише, че е открил микрофилма в ДА „Архиви”, но не пишело никъде кой го е заснел и кога. Заснех го и го донесох на проф. Тодев едва преди няколко месеца. Той каза, че щял да ми благодари, ако е знаел. Браво и на колегите от Архивите, спазили са конспирацията и са ме укрили. Не държа на славата, че съм открил един или друг документ. Работихме за България, не за себе си. В интерес на истината имаше достатъчно документи за всеки, стига да не го мързи да ги разчита и публикува.

***

През 1979 г. уредихме с Ватикана и голяма изложба с разменени гостувания в София и Ватикана с най-ценните открития. Тя бе под надслов „Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана”. Автори бяхме аз и Аксиния Джурова, която бе публикувала Асеманиевото евангелие, заедно с Лиляна Мавродинова. Уредена ни бе среща с папа Йоан Павел II (полския папа). Той бе с невероятно чувство за хумор. Пита ме знам ли полски – казах, че знам т.нар. плажен полски от контактите ми с полякини на плажа в Созопол, но седящият до мен академик Динеков знае отлично полски. Папата ми каза, че трябва да уча полски, защото това е език на една славянска нация, почти толкова велика, колкото и българската. След това се прехвърли на Динеков. Оказа се, че са учили заедно в Ягелонския университет в Краков. Започна разговор в стил „Помниш ли оня проклетник Конската глава, ти на кой път си взе изпита. На третия, а аз на четвъртия”. Едвам ги разделиха, напомняйки на папата, че трябва да удостои с внимание и другите гости – Дуйчев и Аксиния Джурова.

***

Изложбата в чужда страна също се смята за голям успех и днес, смятал се е и тогава. Отчетено е, че операция „Островът” е успешна и основната заслуга е на моя милост. Това поне каза една млада историчка, която не познавам, на пресконференция наскоро по повод издаването на том с документи на ХIV отдел на I главно на ДС. Затова е много странен следващият документ в досието ми, с който отново съм уволнен, като секретен сътрудник, и поради отсъствие на възможности за работа. Поводът е донос на агент „Невяна”, която твърди, че съм се разкрил пред нея като агент на ДС, работил в Зографския манастир на Атон, заедно с вербуван от ДС холандски учен.

Излишно е да разказвам, че такова нещо не е имало. Да допуснем, че съм свалял тази „Невяна” и съм решил да се изфукам с това, че съм агент. При всички случаи щях да се похваля с работа във Ватикана (това е далече по-стойностно от Зографския манастир). Не познавах нито тогава, нито днес какъвто и да е холандски учен, но най-куриозното е, че никой не ми съобщи, че вече не съм секретен сътрудник. Дори водещият офицер (професор), с когото чисто човешки бяхме много близки не ми е казвал такова нещо. Най-куриозното пък е, че продължиха всяка година до 1990 да ме командироват за месеци във Ватикана с мисии.

Казано честно, едва сега научавам, като си взех досието, че официално от 1980 не съм бил поне разузнавач. Какво е станало? Това с доноса на „Невяна” мене ли засяга, или някой друг? ДС не е била вездесъща – веднъж, както се вижда от досието, са ме разследвали за антидържавна дейност, сбърквайки ме с един съименник от Сливен. Имах съименник – историк от един институт на БАН, но той бе посредствен учен и едва ли е бил вербуван. В ХIV отдел вербуваха само качествени историци. И защо не са разговаряли с мене, като при случая с книгите на Солженицин, не знам, искрено не знам. Водещият офицер–професор, вече е покойник, вероятно и голяма част от офицерите, които биха могли да знаят нещо.

Възможно е и нещо друго. Според журналистката от „Глас” на отдела се е гледало с лошо око в ДС, включително и в ръководството на I Главно. Офицерите и секретните сътрудници не спазвали конспиративните правила, пиели заедно на групи, държали се като аристократи. Имаше нещо такова – в конспиративната квартира на ул. „Бачо Киро” вместо по двама (водещ офицер и секретен сътрудник) понякога се събирахме по 20 човека – десет водещи офицери и десет сътрудници, донесли от чужбина освен документи и по една–две бутилки уиски, което докато не се изпиеше, не си ходехме. Отгоре на всичко хорово пеехме, главно македонски песни – непознатите тогава „Стани ми, стани, Миле Попйорданов”, „Кога зашумят буките” и други подобни. Веднъж ни арестуваха, тъй като хората от блока не можели да спят и се обадили в милицията. Напълнихме четири микробуса „УАЗ”. Пуснаха ни на следващата пряка, тъй като офицерите извадиха картите си. Освен това съветските другари не били много доволни от този отдел – гледали на него като изява на великобългарски шовинизъм. А това си беше почти истина. Основният ни враг не бяха западните държави, а социалистическите Румъния и Югославия. Там историографията вършеше отвратителни фалшификации и присвояване на българската история. Може би е трябвало да се дадат официално „жертви”. Признавам, нямаше по-подходящ от мен – черно минало (Солженицин), буен, неподчиняващ се, със собствено мнение, различаващо се от т.нар. официални мнения. И са ме разкарали, но само документално. Иначе си бях разузнавач до 1990 г. – последната ми мисия бе във Венецианския държавен архив през април – май.

***

Освен преките задачи по издирване на документи се занимавах, но само след заповед от водещия офицер и с някои политико–дипломатически задачи. Една от тях бе създаването на славянска секция в Париж към Института по текстове, в който учех. Друга задача бяха ръкописите от манастира Козиница край Драма в Северна Гърция. През 1917 г. български разузнавателен отряд ги събрал и пренесъл в София, където били оформени в Секретен фонд. Гърците чрез Ватикана искаха да ги пуснем в научно обращение, като обещаваха да не ги искат. Те и не можеха – 1964 г. Гърция и България бяха подписали договор, който ликвидираше всички взаимни претенции от имуществен и финансов характер до този момент. Постигнахме съгласие да ги легализираме в Центъра за византийско–славянски проучвания „Иван Дуйчев”. Напоследък обаче ги искат в обмен на нашето искане за костите на цар Самуил.

***

Няма начин да не спомена и за случая „Антонов”, обвинен, че е организирал атентата срещу папата. Бях там по време на атентата и арестуването на Антонов. Всички българи и български специализанти в Рим бяха помолени от италианските власти да напуснат Италия. Ватиканът демонстративно остави да си работя. Бях помолен в неофициален порядък да предам в София, че Ватиканът няма нищо общо с това глупаво обвинение. „Американците и италианците са, синьор Димитров, ние не сме в тази игра”. Бях единственият българин във Ватикана в тези години. Желаех да помогна с нещо, но водещият офицер–професор ми каза, че е решено да си гледам издирването на документи, но понеже настоявах, той махна с ръка: „Казвай им, че не сме ние.” Ентусиазиран, тръгнах из Ватикана (тя имаше тогава само 900 жители), дърпах когото срещна за расото и му казвах: „Монсеньор, не сме ние, ако бяхме ние, папата щеше да е мъртъв.” Монсеньорите се огледаха и тихо казваха: „Знаем, знаем, синьор Димитров, студена война, какво да се прави.” Спрях с тази деятелност, когато един ден Руискар ми каза: ”Айде, стига вече, че във Ватикана се носи приказка – кой е онзи с бялото расо и бялата шапка до Божидар Димитров?” Разбрах, че съм прекалил, но пък получих похвала от ватиканската служба за сигурност. Един ден Руискар ми каза, че са взети всички мерки за сигурност папата да не бъде убит от снайперист. Затова са закупени всички апартаменти, чиито прозорци гледат към „Сан Пиетро”, където папата всяка сряда прави почетна обиколка с папамобила. Един ден тръгнах пеша по шосето на хълма над Ватикана. На върха на хълма имаше манастир и в сбирката му от старопечатни книги смятах да търся печатен екземпляр на историята на Петър Богдан. Шосето бе безлюдно и на една витка на шосето се откри великолепна гледка към „Сан Пиетро”, отстоящ на 500 м от витката, горолом бе повалил пиниите, закриващи доскоро изгледа към площада. От тази витка снайперист с обикновен армейски „Драгунов” би могъл да простреля папата. Казах на Руискар да предупреди службите, а той каза, че не са могли да пропуснат мястото. След три дни обаче ми каза, че не са знаели за това място и ми благодарят. Помолих за писмена благодарност. Руискар въздъхна и каза „Сетих се и поисках, но те ми казаха: „Да, бе, да дотърчи до някой италиански вестник и оттам да ни размажат, че си гледаме през пръсти работата.”

#Божидар_Димитров #За_кожата_на_едно_ченге #електронна #книжарница #България #Лексико #Откъс #Отстъпка #история #Държавна_сигурност #Досиета #Lecsiko #Доставка
 
Общи условия