(c)2011

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

   Книги ► Научна литература ► История ► история на България ► 
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ
актуално

Aвтор: Константин Иречек
Издателство: Изток Запад
Година: 2015
ISBN: 9786191525508
Страници: 936
Цена: 45.00 лв.  36.90 лв. (Отстъпка -18%)

Добави в количка
 
АНОТАЦИЯ
-------------------
Преди близо 140 години младият чешки учен Константин Иречек написва „История на българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.

О Т К Ъ С
---------------

Старобългарска литература

От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи почнали писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на руската, сръбската и хърватската литература. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на неуморното прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил, разработен по гръцки образец. Обаче, макар филологът и да се поразява от богатството на този твърде благодарен материал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не получи печални впечатления. Тази богата литература е бедна откъм жизнено, оригинално и народно съдържание; тя дава твърде малко сведения за историята, характера и начина на живот на народа. Построена по византийски образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в строежа на езика. Освен това тя е била повечето принадлежност на едно съсловие – духовенството. Българите са имали, разбира се, богата и важна народна литература, която от тях преминала у другите славяни, преди всичко у сърби и руси. И там обаче напразно ще търсим по-значителна оригинална работа: почти всичко е заето от гръцката апокрифна литература или при гръцко посредничество от литературните съкровища на далечните араби и индийци. Изкуствената поезия била чужда за старите българи; така богато развитата българска народна поезия, доколкото е позната, не оказала никакво влияние върху цялата писменост.[1]

Начало на литературата. Най-старите произведения на духа: песни, пословици, приказки у славяните, както и у всички народи, първоначално в продължение на цели векове се предавали устно. И все пак, известни били и писмени знакове. Обаче тези чърты и рѣзы, за чиято употреба у езическите славяни свидетелства монах Храбър около 900 г., служили само за религиозни и икономически цели; книги с такива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още заменявали счетоводните книги в Маджарско (роваш), в Чехия (na vrub), в България (ръбуш)[2]. След приемане на християнството славявяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им били, разбира се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски списък на българските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас оттогава, е писано с кирилска азбука; до изнамерването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старославенската литература почва едва от времето на славянските апостоли Константин, или Кирил (поч. 869 г.) и Методий (поч. 885 г.).
Старославянски език. Езикът, на който славянските апостоли превели Светото писание, първоначално се наричал у всички славяни ѩзыкъ словѣньскъ. Що се отнася до въпроса на кое от славянските племена принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало голямо разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковнославянския език.
В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на славянските апостоли. Често се разглеждал също възгледът, според който църковнославянският език се признавал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823) го приемал като „стар, още без всеки примес сръбско-българско-македонски диалект“. Според Копитар (1822) живялото на юг от Дунава голямо словенско племе било разделено от дошлите сърбохървати на две: на български и на панонски словени; понеже Светото писание било преведено на езика на панонците, то днешните хорутански словени (виндите) са преките потом­ци на славяните, които са говорили на Кирило-Методиевия език.

[1] Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви, манастири, читалища и в частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович (Очерк путеш., стр. 187) и от Чолаков (Български книжици, 1859, стр. 688–692); на Атонския – от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това български кодекси има в Румъния, в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките на Белград, Загреб, Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим, Англия, Франция и т.н. Най-големите сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обогатени с паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий Успенски и Норов. В последните години започна основно разучаване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни описания. Кодексите са писани повечето на пергамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка или зайча кожа. Рано също започва да се пише и на тъй употребяваната на Изток памучна хартия (на такъв материал са написани напр. грамотите на Асен II и на Константин).

#книга #Изток-Запад #Константин #Иречек #История #българите #отстъпка #Книжарница #електронна
 
Общи условия